Страданието е вълната, която не знае, че е вода

Каква е природата на страданието? Каква е природата на радостта? Как да се избавим от първото и да привлечем второто? Можем ли да пребиваваме в безметежно щастие или това е илюзия на ума, която ни подхлъзва по повърхността на живота, само за да ни тласне в другата крайност? Но най-вече, съществува ли среден път и как да го постигнем, за да излезем от омагьосания кръг на емоционалните върхове и спускания?

В психологията на йога, но и в китайската и будистката философия, тази тема е изключително важна. Тя се разглежда като най-прекия път към постигането на ментална осъзнатост и вътрешен баланс. Не може да има духовно израстване ако умът се тласка отново и отново в крайностите, всеки път убеден, че това състояние е истинското и ще остане завинаги.

Радостта и страданието са като двете страни на една и съща монета, а всеки от нас държи по една в себе си. Те са двете големи илюзии на ума, които няма как да „изключим“, но можем да се научим да регулираме.

Без радост и без страдание животът ни ще стане сух, сив и безинтересен. Някои философски традиции твърдят, че за да избегнем страданието трябва да се откажем от радостта. Но по този начин бихме се отказали от това, което ни прави хора – способността ни да изпитваме дълбоки чувства.

Вместо да се отказваме от своята лъкатушна емоционалност, можем да се научим да разпознаваме крайностите в себе си и да ги приемаме и приласкаваме като малки деца, които имат нужда от сигурната прегръдка на осъзнатостта.

Психологията на йога: привързването носи страдание 

Една от основните ями или етични принципи в психологията на йога е апариграха, или непривързването. Вече разгледах в отделна статия гледната си точка за привързаността от перспективата както на йога, така и на психологията. Привързаността, в този ред на мисли, не е нещо лошо, напротив. Всеки от нас има нужда от обект на сигурна привързаност, за да оцелее и да израсне като психически устойчиво човешко същество.

Проблемът идва тогава, когато привързаността се превърне във вкопчване. Това е знак за липса на вътрешен център, както и за изнасянето му извън нас. Вкопчването е в основата на всички пристрастявания, а пристрастеният човек е роб на своя „обект“. Когато сме роби, ние страдаме. Или нека го изкажа по друг начин – когато нямаме свобода, ние страдаме.

Въпросът тук е: на какво сме позволили да ни зароби и как да се освободим от неговите окови. Защото прекаленото привързване носи страдание. Можем да превърнем непривързаността в начин на живот като осъзнаваме къде са нашите окови и се освобождаваме от тях. Така малко по малко ще засеем семената на лекотата и радостта в сърцето, според психологията на йога.

Китайската психология: страданието съдържа радостта

Според китайската психология, в основата на всичко живо в този свят стои жизнената енергия „чи“, която се проявява чрез двете си форми – ин и ян. Ян е активното, мъжко, доминиращо начало (раджас). То е пълно със сила и енергия. Ин началото, от друга страна, е пасивно, приемащо, женско, подчиняващо се (тамас). То поддържа, храни, подкрепя.

Метафорично, ин и ян съответстват на симпатиковата (стрес, активност, действие) и парасимпатиковата (спокойствие, почивка) нервна система. Едното съдържа другото. Ин енергията съдържа в себе си зародиша на ян. Ян съдържа в себе си семенцето на ин.

Всичко съществуващо в този свят съдържа в себе си своята противоположност. Радостта съдържа страданието, така както страданието съдържа потенциала за нова радост. Балансът идва от осъзнаването на механиката на чи и стремежът към вътрешен баланс, който все по малко се люшка в крайностите, защото все повече ги намира и приема в себе си.

Будистката психология: без страдание, няма радост

Будистката психология се стреми да ни покаже пътя на Дхарма – т.н. „среден път“ или пътя с най-малко болка. Дали страдаме или не страдаме е въпрос на възприятия (самскари), които сме запечатали в себе си в този живот, но и които сме наследили от нашите предци или носим от минали животи. Има неща, които причиняват страдание на едни хора, но не и на други. Има неща, които нараняват или обиждат дълбоко едни хора, но не и други.

На какво се дължи това? Грешни възприятия, емоционална реактивност, вкопчване в дисфункционални ментални матрици, липса на ясно виждане и неосъзнатост. Тик Нят Тхан има една прекрасна книжка, която се казва „Без кал, няма лотоси“. Без страдание, няма радост. Когато признаем присъствието на щастието и присъствието на страданието в нашия живот започваме да вървим по т.н. среден път – пътя на осъзнатостта.

Страданието и радостта не са две отделни неща. Приемането на двете отваря „вътрешните ни очи“ за абсолютната истина, а тя на свой ред – за абсолютната радост и блаженство. Нека завърша тази статия, която по-скоро представлява един много фин щрих на една много дълбока тема, с една много любима и невероятно красива притча от Тик Нят Хан:

Страданието на вълната, която не знае, че е вода

„Погледнем ли повърхността на океана, виждаме, че всяка вълна по нея има начало и край. Можем да сравним една вълна с останалите и да кажем, че е по-красива или по-некрасива, по-висока или по-ниска, по-дълга или по-къса. Но ако погледнем в дълбочина, ще видим, че вълната е от вода.

Живеейки живота си на вълна, тя живее също така и живота на водата. Тъжно би било ако вълната не знаеше, че е вода. Тогава тя щеше да си мисли: „Някой ден ще трябва да умра. Продължителността на живота ми е ограничена и когато достигна брега, ще се върна в небитието.“

Тези идеи биха предизвикали във вълната страх и болка. Затова ние ще трябва да помогнем на вълната да се освободи от идеите за Аз, личност, живот в битието и продължителност на живота, ако желаем тя да е свободна и щастлива.

В света на относителната истина вълната е щастлива, когато се надига, и нещастна, когато се разлива по брега. Ние можем да си мислим „аз съм изключително важен“ или „аз съм незначителен“ и да развием комплекс за малоценност.

Но когато вълната влезе в досег с истинската си природа – която е водата – всичките й комлпекси ще изчезнат тя ще превъзмогне раждането и смъртта.“

Тик Нят Хан, „Сърцето на будисткото учение“, изд. „Хермес“