За борбата и приемането на нещата в нов прочит

Има ситуации, които ни предизвикват да извадим от себе си цялата си вътрешна сила, любов, воля и енергия. Да защитаваме хората, които обичаме. Да се борим за истината. Да отстояваме себе си. Да не се отказваме.

Това са и моментите, в които се активизира действието на симпатиковата нервна система, подаваща сигнал за цялостна мобилизация на тялото с цел справяне с потенциални опасности.

„Боже, дай ми сили да приема нещата, които не мога да променя. Дай ми решителност да променя тези, които мога. И мъдростта да правя разлика между двете.”

Потенциалните опасности могат да бъдат различни при всеки човек в зависимост от какво ни е страх. За едни това може да бъде нападение от противник, за друг-потенциално унижение, за трети – загубата на любим човек. И няма значение дали опасността е реално застрашаваща или въображаема (без аналог в реалността), активира се стресовата реакция „борба или бягство“.

Боже, дай ми решителност да променя това, което мога

Стресът ни е жизнено необходим. Той поддържа тонуса и ежедневната ни активност. Но много от нас, загубили баланса между напрежение и отпускане, се намират под непрекъснатото въздействие на стресовите хормони. Много активация без моменти на отпускане. Това наричаме обикновено хроничен стрес. 

Симпатиковата нервна система е свръхактивна и дори да искаме да си починем и да обърнем процеса ни е много трудно и някак не се получава. Напрежението, вътрешния подтик да направим нещо, да вземем решение, да извършим действие ни завърта в омагьосания кръг на все повече и все повече стрес.

… да приема нещата, които не мога да променя

Животът ни вкарва и в ситуации, които изискват да оставим нещата да се случват в божествения им ред, да се пуснем по течението и да се предадем. Да активираме парасимпатиковата система, отговорна за отпускането и почивката.

И обикновено този тип ситуации ни предизвикват да пуснем това, което вече е било. Да простим. Да приемем себе си, другите и субективната ни реалност такива, каквито са. Да повярваме, че това, което „идва” ще бъде най-доброто за нас.

Да приемем, че нещата не винаги се случват, както ни харесва. Да приемем различното мнение, както и решението на другия, с което не сме съгласни. Да се доверим на живота и да позволим на нещо много по-голямо и мъдро от нас да ни води напред. Да позволим на вътрешния мир да ни залее и облекчи. 

… и да правя разлика между двете

Да се борим или да се предадем? Как да разберем дали да се опитваме отново и отново или да приемем ситуацията, такава каквато е? Как да разберем дали да мобилизираме цялата си вътрешна сила или да се отпуснем и предадем на безсилието?

Отговорът може би е различен за всеки. Но е важно да взимаме решенията си и като цяло да живеем от ЛЮБОВ, а не от СТРАХ. Да се борим, да се опитваме на всяка цена и да не се отказваме до крайно физическо и психическо изтощение няма как да е решение от любов. 

Обичаме ли себе си, че си го причиняваме? Обичаме ли Живота, че не се доверяваме на мъдростта на божествения „тайминг”? Можем ли в състояние на постоянен стрес, придружаващ нашия избор „борба”, да изпитаме чистата, спокойна и безусловна любов?

Едва ли. На любовта й трябват спокойни води, за да се отрази. А страхът предизвиква бурни течения. Решението „от любов” иска от нас да се запитаме: От любов ли правя това или от страх?

Мога ли да се доверя на другите, на ситуацията, на съдбата си и да изчакам? Ако отговорът е „Не” и нещо отвътре ни притиска веднага да предприемем действие, то страхът е този, който решава в този момент.

Да се научим да взимаме решенията си от сърцето и да изразяваме свободно любовта си е свързано с ДОВЕРИЕТО ни в себе си и в света. А доверието от друга страна е свързано с ТЪРПЕНИЕТО. Да решаваме от любов понякога означава нещата да се случват бавно.

Понякога трябва да ПУСНЕМ това, което е било и да се оставим на това, което ИДВА. Да изречем молитва. Да бъдем благодарни. Да се оставим любовта да ни носи по течението си. Така или иначе спокойното и мъдро сърце няма нужда от бързане.

То вече има всичко. То е самата любов.